Берлинският Музикфест започна на 27 т. м. Ще продължи до 19 септември. Писала съм многократно за програмните концепции на неговия, вече дългогодишен (от 2006 г.), художествен ръководител, музиковеда д-р Винрих Хоп, за парада на оркестрите от цял свят, за модерната чувствителност, която този фестивал дефинитивно показва… Не фестивал – академия! И тази академия иска да има все по-голяма аудитория. Затова и тази година организаторите му и важни участници във фестивала предлагат като бонуси на абонатите на дигиталната концертна зала на Берлинската филхармония концерти от фестивала в реално време.
По този начин, на 28 т.м. ми бе дадена възможност да чуя как звучи Кралският Концертгебау оркестър под палката на бъдещия му главен диригент, финландеца Клаус Макела. Пак на този фестивал съм слушала техни концерти с Марис Янсонс и с Даниеле Гати. Главните диригенти, писали историята на този оркестър са били все зрели артисти, известни имена. Сега очевидно традицията се сменя. Макела е роден през 1996 г. И колкото и светът да е вторачен в нови възможности, в нови лица, все пак бързият възход на Макела прави впечатление. Не е за учудване, че е учил дирижиране при Йорма Панула – големият майстор очевидно разпознава таланта и знае как да го отправи сигурно към диригентския пулт. Всъщност, когато говорим за финландска диригентска школа, името на създателя й е Панула. Негови ученици са всички финландски диригенти, получили известност – Еса Пека Салонен, Юка Пека Зарасте, Сакари Орамо, Мико Франк, Осмо Ванска. Сега и Макела. Преди да застане на пулта е много добър виолончелист. Той е 21-годишен, когато Симфоничният оркестър на шведското радио го пожелава за главен гост-диригент. Естествено е най-младият, поканен за този пост в историята. Биографията му може да бъде прочетена навсякъде, но от нея ще извадя само настоящия работен статут на Макела – главен диригент на филхармонията на Осло, музикален директора на Оркестър де Пари, артистичен директор на музикалния фестивал в Турку. От юни, тази година е избран за артистичен партньор на Концертгебау оркестър, считано от сезона 2022/2023, а от 2027 ще заеме официално поста главен диригент на оркестъра.
И ето, сега Макела бе поканен от оркестъра да гастролират заедно на много авторитетния Музикфест в Берлин, на който оркестърът свири често все с утвърдени диригенти – както вече писах с Янсонс, с Гати, миналата година с Даниел Хардинг, а преди това също с Туган Сохиев и с Манфред Хонек. Всъщност Макела и оркестърът откриха фестивала с триптиха “Орион” на финландската композиторка Кая Саариахо и Шестата “Трагична” симфония на Густав Малер.Това съчетание на пространствена и наративна музика, на алтернативни композиционни стилове също бе някакъв “път към истината” в проследяването на диригента Макела. Още нещо прави впечатление в неговата програма: общата трагическа конотация в двете творби, изписани със съвсем различен почерк.
Клаус Макела създава впечатлението, че никак не се вълнува от това, как изглежда на пулта и как би бил приет – доколкото ми е известно, това е първата му поява в Берлин, в залата на филхармонията, но вече се знае, че през април, 2023 година ще е неговият дебют с Берлинските филхармоници с две шести симфонии – от Чайковски и от Шостакович. По много интересен начин е съсредоточен, концентриран върху звуковото решение на творбата. Гради драматургията предимно чрез звука. И жестовете му подсказваха много често искания от него характер на звука – излиташ, светъл, въздушен, дълбок, плътен, тъмен, насечен, легатиран, напрегнат, агресивен, зареден с енергия, замиращ в тишината. Бързо превключва от показването на общия характер на музиката към изискването на определен щрих, от неочаквани динамични конвулсии към изстрелването на определен тембър и пак – към специфичния в определен драматургичен момент саунд. Участва с цялото си тяло в процеса, но без ефектни жестове, без подскоци, просто с най-естествена пластика, която тялото излъчва само като подкрепа на жеста, като допълнителен аргумент за оркестъра и публиката. Владее състава изцяло и категорично, ясно е, че за него това не е проблем – просто го включва веднага в музикалния процес, принуждава го да се концентрира в музикалното ставане, а той контролира великолепно качеството на музикалното протичане и характера на конкретните “отговори” на оркестровите групи и солисти. Сугестивната му сила като че е разпределена между израза на лицето, най-вече чрез очите, жеста и пластиката на тялото. Те са в синхрон, а комбинирането им изпълва с емоция и смисъл целия процес на музициране, споделен и осъществен с оркестъра.
Триптихът “Орион” на Саариахо е написан преди 20 години и досега е изпълняван многократно. Трите части съчетават гръцкия мит за Орион (втората – “Зимно небе” и третата – “Ловецът”) и вътрешния импулс, който предизвикват у композиторката две картини от 15 век, които тя вижда в музея в Кливланд, показващи двойка в разцвета на любовта си и съвсем в края на живота си. Тези картини определят характера на първата част – “Memento mori” (Помни, че си смъртен), която не е свързана с легендата за Орион. Звук като плазма излъчваше оркестърът в първата част, в която щедрата по отношение на инструментариума Саариахо наслагва тембри и движения в една условна организация, повтаряйки кратки мелодични модели по хоризонтал, разширявайки и свивайки пространството, едно подмолно движение, като мъртво вълнение, което някак поглъща. Със смразяваща хладност. Поне така го изгради Макела с много сериозната отзивчивост на оркестъра – с великолепните в характера си сола във втората част – на пиколо и цигулка, с органичните преминавания към по-осезателни вътрешни движения, с гъвкавостта в тембровото артикулиране във втората част и в агогиката – на третата част. Бих определила Макела като един рационален, но същевременно чувствителен мечтател.
Втората част на концерта бе с Малеровата Шеста симфония. 80-минутната композиция проблематизира организацията и структурирането на четиричастната форма. Прочитът на Макела бе удивително автентичен в дълбочината и екстрема на преживяването. Неудържима звукова агресия още в първите тактове на симфонията, която напомняше за себе си и в епизодите-антитеза на драстичния маршов ход. Няма да е силно да употребя думата “апокалиптичен” за звуковия вулкан, който клокочеше на сцената. Всъщност оркестърът се превърна в едно наистина физическо звуково тяло, което вибрираше в служеше на музикалния текст, абсолютно отдадено, с някаква наслада от възможността да пее, да страда, да триумфира, да стига до предела на собствената експресивност в изпълнение на предписания след марша контрастен характер Schwungvoll, заредено със завладяващо въодушевление, изискано от диригента. За драматургичното изграждане Макела въведе активно отделните мотивни структури, пресъздавайки свободно фабулния характер на интонацията, като изгради, свърза дълготрайните части най-вече през подобието и контраста в мотивите. В цялата творба интегрирането на специфични звукови модели в неговия прочит придоби някаква съдбовност в очакването на следващото събитие. Това бе неговият маниер да разкаже, да покаже драматургичната неповторимост на творбата. Да възбуди въображението на оркестъра до краен предел, както и на публиката.
За това как разчита на контраста в драматургичното изграждане свидетелстваше и фактът, че Макела изпълни бавната част Andante като втора част, което от трийсетина години насам е по-често взиманото решение от диригенти. Знае се, че в оригинала втората част на симфонията е скерцото, последвано от анданте-то. След премиерата в Есен, диригентът Малер решава да се намеси в работата на композитора Малер и да размени местата на бавната част и скерцото. Но след като я дирижира в този порядък известно време, отново се връща към първоначалния вариант, който е издаден от Международното Малерово общество в издателство Kahnt (Линдау). Големите диригенти от миналото – Хайтинк, Бърнстейн, Караян, Шолти – изпълняваха тази симфония според последната воля на композитора. Единственият български диригент, който изпълни и записа всички симфонии на Малер – Емил Табаков, също изпълнява скерцото като втора част. Логиката на тази идея е запазване и развитие на тематизма и, съответно, характера на първата част и продължението на идеите, заложени в първата част. реализирани различно от композитора. Клаудио Абадо и тези след него предпочитат идеята за контраста между първата и втората част и дефинитивно слагат Анданте-то на второ място. Така мислят формата и Саймън Ратъл, и Кирил Петренко, и Даниел Хардинг, например. И тъкмо реших, че въпросът е генерационен, препрочетох отново есето на Арнолд Шьонберг за Малер (Still und Gedanke), в което, през 1912, година след смъртта на Малер, той разглежда строежа на Шеста симфония също с втора бавна част. Очевидно и Макела предпочита по-традиционния ефект от контраста между първата и бавната част. Използва го максимално, но също така с една строгост в провеждането, със сериозен вътрешен ресурс и инстинкт да развива и да разполага музикалната тъкан с непоколебима неумолимост. Реагира светкавично, когато усети, че звукът, който иска може да се изплъзне. В такъв момент лицето и ръцете веднага се насочват, концентрират върху групата/солиста и връщат мигновено желаното фокусиране върху израза, върху необходимия щрих, върху красноречивото глисандо, върху тежкото съдбоносно стакато. В скерцото пренесе тежестта от изнесената на преден план гротеска към балансиращото, умерено, интимно приношение, произнесено с гласовете на солиращите инструменти. Има таланта и моженето да поддържа напрежението и чрез внезапните темпови и динамични превключвания. И да избягва риска от баналното гръмко еднообразие в представянето на драматичните колизии. Не се лишава и от възможността да изтъква системата от модулации, да използва ефективно тоналните обрати за вливането на нова енергия, за създаването на нови импулси в развитието на композицията. Забележителен бе финалът му, в който все по-бавното движение сякаш направи последен гърч във фортисимо – за да угасне след два такта в последен стон – ла-пицикато в щрайха, уплътнено с удар на барабан. Напълно естествено, а не като поза приех начина, по който даде възможност на драмата да отзвучи и задържа с няколко дъха повече реакцията на публиката след гигантския опус. С този свой концерт Клаус Макела ми съобщи, че е извънредно талантлив, но и необичайно за възрастта си зрял диригент и музикант – служител на музиката.
,